Единственият начин да пребориш един несвободен свят, е да станеш толкова свободен, че самото ти съществуване да се превърне в бунт.

Албер Камю

СВОБОДАТА

В човешката същност има няколко неприкосновени територии. Дадено ни е да мислим, че тези територии се определят от собствената ни нагласа към съществуването ни, както и от собственото ни умение да определяме това съществуване. Силата да вземаме решенията в съзнанието ни, желанията, които ни поставят в собствения ни център на битието, начинанията, които ни водят през реализирането в живота, ни дават вътрешната увереност, че чрез всичко това можем да се определим като свободни… хора… личности… индивиди… души… енергии…

Заявяваме, че сме свободни личности, които определят собствените си „правила“. Казваме „свобода“ и сме убедени в правотата на действията си. Заставаме зад хора и каузи и мислим, че убеждението ни е продиктувано от собствения ни свободен избор. А дали в действителност е така? Дали сме свободни наистина? Въобще, наясно ли сме какво е СВОБОДАТА – като понятие, като намерение, като стремеж, като родова памет и възпитание? Доколко илюзията на човешкия живот, като проекция на Времето, ни дава свободата? Имаме ли интелектуалната мощ да устоим нейната неопределеност и противоречивост? Фройд казва: „Свободата не е за прости хора. Да си свободен означава сам да си налагаш ограничения.“ И оттук следва естественото продължение – Къде съм аз в това уравнение? Каква е моята категория? Владея ли силата на свободата над посредствеността на човешкото ми съществувание?

Свободата? Къде е Тя? Как я „виждам“? Как я „докосвам“? Как се „боря“ за Нея? Коя е нейната „същност“?

Раждаме се, израстваме, заявяваме се пред света с понятия и наслоени усещания, че свободата е част от човешкото ни право – свободата като смисъл, свободата като дълг, свободата като творчество, свободата в избора и решението. Със съзряването и осмислянето на живота, постепенно пред нас се разкрива още и още. Сякаш попадаме в бездна от въпроси, страхове, неизвестни и свободата някак се забулва в мъгляви определения, които се разминават с нашето настояще, с ежедневието ни, с очакванията ни. Ровейки се в глъбините на съзнанието ни, стигаме до един много по-генерален въпрос – Свободата реална ли е или е безпределно ирационална? Кое ни помага в този момент? – Вродената ни рефлексия.

Вродената рефлексия е свързана с разумността ни, провокира се от собственото ни разбиране за свобода и начина, по който реагираме в дадена ситуация. Дори не си даваме сметка как вродените ни нагласи са морална основа за разбирането ни за свободата. Благодарение точно на тях, надскачаме индивидуалността и общността, и в зависимост от ситуацията, можем да определим категорично реална или не е свободата на нашия личен живот. И вече можем да защитим разбирането ни за тази свобода.

От Свободата се ражда Доброто, но се ражда и Злото. Чрез нея се ражда Любовта, но и Омразата. Тя провокира Надеждата и Мечтата, но и Разочарованието и Болката. От нейните недра сме създадени. В нея крием най-съкровените си тайни. Заради нея преминаваме през възможното и невъзможното. Ето защо, Свободата е отговорност. Всеки от нас носи тази отговорност и чрез действията си начертава границите на собствения си живот – дали от страната на Доброто или от страната на Злото, дали с Любовта или с Омразата. Да, свободата не е даденост. Тя е отвоюване. Тя е стремеж. И колкото по-голяма е отговорността ни към самите нас и собствените ни ценности, толкова по-свободни ще се чувстваме и ще можем адекватно и пълноценно да се включваме в обществото като личности, в обществения живот като граждани с позиция, като хора, които можем и искаме да допринесем за бъдещето на времето, в което присъстваме. Колкото по-дълбоко и по-дълго притежаваме свободата, толкова повече я ценим и се борим за нейното съхранение. Може би няма друга ценност, която да е едновременно толкова нетрайна и толкова категорична. Тя не е дадена на човека като нещо естествено, не е вечна, след като веднъж е отвоювана и спечелена. Борбата за човешката, за личната свобода на отделния човек, никога не свършва. Това е един кръговрат от успехи, загуби, радости, страдания, любов, омраза, в който волята ни и вродената ни рефлексия, обаче, ни помагат да не се отказваме и то, благодарение на неистовия стремеж към Свободата. Оцеляването и самосъхранението ни като човеци е изтъкано от този стремеж. Ние непрекъснато „правим революция“, защото свободата е в нас и изпълва същността ни. Свободата ни разкрива възможностите, защото самата тя е революция. И още – Свободата е и дар. Ако се научим да благодарим за този дар, ще бъдем достойни хора. Ако се научим да съхраняваме този дар, по-лесно ще откриваме „правилния“ път. Една келтска поговорка казва, чесвободата ще е точно там, накъдето тръгваш.“ Тръгването е и непрекъснато търсене, защото осъзнатият човек никога не спира. Разумният човек никога не се предава. Благодарният човек никога не се отчайва.

Препускаме през живота дори без да осъзнаваме това. Преминаваме през личните ни истории, носейки своята памет и свободните ни избори, които сме убедени, че са нашата същностна истина. Последните няколко месеца ни стопираха и с един замах ни показаха какво всъщност представлява реалното усещане и искане за свобода. Докоснахме го. „Видяхме“ го. Бунтът, който се надигна в душите ни, като реакция от случващото се, от усещането, че нещо ни се отнема, че не можем да живеем „нормално“, че не можем да правим обичайните неща, от това, че светът започва да действа по един непознат за нас начин, беше естествено породило се болезнено чувство за отнета свобода. Изолацията показа какво са търпението и волята в човешката природа, и как тази природа реагира на страха, ограниченията, новите правила в обществото и най-вече, как реагираме в разбирането ни за Свободата и не-Свободата. Този нов копнеж по Свободата даде нови измерения на човешката мотивация, на силата на човешкия дух, на човешката необходимост, на житейската ни цел, на волята как сами да управляваме не-Свободата, отстоявайки собственото си разбиране за Свободата. Тя е избор на духа. Важното, обаче е – какво и как избираме? Чрез изборите си разширяваме собственото си самосъзнание и чрез това разширение им придаваме стойност – за нас, за семейството ни, за близките ни хора, за обществото. Така влизаме във взаимодействие между индивидуалността ни и колективността на социума, в който живеем, в изискванията на живота и  в тълкуването на реалността. Избирайки нашата свобода ние отключваме в съзнанието си и „създаването“ на щастието. Щастието, което ни дава добрите взаимоотношения, хармонията в реализирането им и смисъла на ежедневието ни. Надграждайки това създадено щастие ние неусетно надграждаме себе си, провокираме и другите да го направят. В древността понятието за свободата се е идентифицирало със „съдба“. Перифразирано към нашата реалност – ти определяш границите на своята съдба правейки свободните си избори, следвайки свободно начертаните си цели, осъзнавайки самата си лична Свобода, заради която получаваш възможността да „отключиш“ собственото си щастие.

Чрез свободата се достига до щастието. Чрез щастието се достига до свободата. А когато това стане – усещането за силата на човешкия дух, който може да отстои на всякакви предизвикателства е водещото, отвоюваното и трайното в необятността на човешката същност. Така осъществяваме самата Свобода. Така определяме съдбата си.

Спрете. Огледайте се. Тръгнете изпълнени със свободата. Ако се чувствате свободни няма да сте уплашени и ще започнете да действате с целенасоченото усещане за пълнота. Ще пожелаете да споделите. Споделяйки своята свобода, давайки я на другите, подарявайки я – това ще промени света.

Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.

Никос Казандзакис

автор: Леонард Георгиев

Моля споделете статията, ако Ви е харесала