Ако няма Бог, но аз вярвам в Него, не губя нищо. Но ако има Бог, а аз не вярвам в Него, губя всичко.

Блез Паскал

БОГ, ЦЪРКВА, ДЪРЖАВА

I

В навечерието на един от най-големите християнски празници – Великден, всеки от нас неизбежно се спира пред себе си и си задава основните въпроси за Бог – каква е човешката представа за Бог, кой е Той, защо е Той, къде е човекът заставайки пред него, как да се справи с необяснимото? Дори поставяме Неговото съществуване под въпрос. Съществува ли? И ако съществува, какво е Бог?

Въпросът за Бог е „привнесен“ в човешкия разум. Определен е в рамките на човешкото познание за Него. Ние идваме в живота и сме поставени в религиозните традиционни предпочитания – на нацията и на родителите ни, без правото на избор, поне до съзряването ни. Обвързани сме с Религията неизменно. Длъжни сме да се съобразяваме с църковната институция, за която в дни като Великден, също си задаваме въпроси – отнасящи се за нейната същност, за нейната роля, за нейната власт и влияние. Като хора на 21 век, имащи достъп до всякакъв вид информация, сме наясно, че в последните десет, дори петнайсет години „нещо не е наред“, че нещо в нашата Институция на вярата, която би трябвало да е упование и морален устой, е пропукано безвъзвратно. И вътре в самата нея, и в общуването й с външния свят. Обвита в мистерия и противоречиви позиции, чрез които висшия духовен клир избягва неудобните въпроси, сочещa с пръста на праведността всеки от нас, oбвиняващa ни в грехове, настоявайки да се покаем, да се помирим и дори да се срамуваме от самите себе си, а в същото време демонстрираща висок стандарт на живот и недосегаемост, Църквата стигна до категоричното компрометиране в очите на миряните – това е факт.

Компрометираната църковна институция разруши вярата ни в Бог и ние загубихме и окончателно скъсахме връзката си с Него. Загубихме и връзката между нас, обикновените вярващи и самата Църква. Загубихме там някъде и самите себе си. Прекъсна се вековната традиция на взаимодействие и взаимна отговорност. Влизаме в Храма, а не сме сигурни дали обръщайки се към многото икони и светии, ще намерим утехата, заради която сме пристъпили, присъединяваме се към литургии в даден ден и църковен празник, а ставаме свидетели на формално, често недобро изпълнение на ритуалите от страна на духовниците и тълпи от хора, които не знаят защо са там и как да се държат в мига на свещенодействието. Горчивината от разочарование остава в душите ни повече, отколкото радостта от докосването на божествената ласка, от която имаме нужда. Липсата на възпитание и изграждането на национално отношение към религията, което да предадем на децата си, доведе до тази критична точка. Критична точка, в която постепенно потънахме, и с която се примирихме. И дори малкото истински вярващи хора се оказаха в позиция на невъзможност да се „борят“ за душите си.

Нека кажем отново: църковната институция разруши вярата ни в Бог. Доведе ни до състояние на самозаблуда, че ако запалим свещичка, това е достатъчно, за да заявим нашата вяра и да получим необходимото ни опрощение, а всъщност окончателно скъсахме връзката си с Него. Породиха се редица проблеми, както в нас самите като личности и граждани на света, така и в по-голям мащаб – отношението на Държавата към Църквата, ролята на Църквата в Държавата и Църквата като Държава в Държавата.

Религиозният морал като норма за нацията бе разрушен. Нацията е една голяма верига. В тази верига основата сме ние – хората. Ние – личностите. Ние – „децата“ на родовата ни памет и на България. Колкото по-силна е основата, толкова по-силна е веригата. Гнием отвътре навън, а искаме да бъдем силни, достойни, морални. Гнием отвън навътре допуснали влияние и манипулиране, а искаме да бъдем с чисти души. Виновни няма. Ние позволихме да се стигне дотук. Вече е късно да говорим за предупреждения. Предупрежденията са отдавна пренебрегнати. Сега живеем във времето на последиците. Последиците от лошите ни избори, от лошото управление, от лошата църковна институция, която забрави как да ни учи на Вяра, как да ни я дава, как да ни научи да обичаме.

Какво е Бог? Съществува ли? Вижда ли ни? Страда ли все още заради нас? Иска ли да ни помогне? Може ли да го направи? Да чакаме ли знак? Въпросите, на които много велики умове са се опитали да дадат отговор. Човешкото мислене е неспособно да даде дефиниция за това Свръхсъщество, каквото и да е то. Атеистите, определени като „модерното“ движение на 21 век, изтъкват невъзможността ни да дефинираме Бог, а оттам, съвсем закономерно отричат и неговото съществуване. Атеистите се позовават на науката, която по презумпция отрича всичко онова, което не може да обясни и залага в своето знание на конкретни научни факти и абсолютни доказателства. Сякаш душата може да бъде сложена в рамка. Истината обаче е по-различна. Ако се обърнем към едни от най-великите научни умове на новото време – Алберт Айнщайн и Стивън Хокинг и потърсим тяхното „доказателство“, ще видим, че те категорично и открито говорят за Бог. За Божественото. За Сътворението като Божествената искра. За Вярата като пътеводна Светлина в мрака на неведението. Открили невъзможни дълбини на науката, тези гениални личности споделят, че са достигнали до неща, които рационалният разум не може да обясни.

Представете си, че карате кола в огромна пустиня. Имате необходимото да достигнете до всяка нейна точка. Пустинята е вашият разум. Рационалното човешко мислене. Инструментът на науката. А сега си представете, че докато карате решително в определената посока, трупайки опита и познанието по силата на рациото, изведнъж пред очите ви се появява дълбока пропаст и сте принудени да натиснете спирачката. Тази пропаст е границата на нашето познание – границата, която можем да достигнем. Всичко отвъд тази пропаст е безпределното пространство на метафизиката. Място, където науката е безсилна. Ние можем единствено да надникнем в това пространство, в този непознат свят, но никога не можем да го докоснем, да се потопим в него, да го постигнем и опознаем, така както опознаваме дълбините на разума. Някъде там в неговата същност, в метафизичното непознаваемо за човешката природа, можем да търсим отговорите за Бог.. 

Науката натиска спирачката пред пропастта на неизвестното, достигайки до прага на Познанието. Отвъд е метафизичното пространство.  Оттам нататък човекът може единствено да надникне, но не и да достигне Истината.

Точно тук се включва и Религията, опитваща се да дефинира и обясни необяснимото. Да сложи в рамка самата Рамка. Да внуши в тази Рамка, че Истината е нейна територия, че е наясно с нея, че притежава правата върху нея. Религията е човешката дефиниция за Бог. Но в контрапункт на самата себе си, Религията всъщност е нещо много „по-голямо“, нещо много по-значимо. Тя е  начинът, по който човек вижда себе и света, себе си в света и начинът, по който светът се отразява в него.

 II

Религията като термин е твърде общо понятие и според изследванията –  в света съществуват около 4200 религии. В тази статия ще се ограничим до Християнството, не само защото е най-разпространената религия в света, изповядвана от около 2,2 милиарда души, не само защото е религията, която е дала най-много за еволюцията на човешката цивилизация, не и защото България е християнска държава, с хилядолетно Православие, а преди всичко, защото Християнството е религията на Любовта. Християнството е религията на подема, на усъвършенстването и себеизвисяването на човека.

Християнството е “революция“. Изгражда не просто представата на човека за единния Бог, но и променя мястото на човека във Вселената. За първи път религиозна система определя човека като творение „по образ и подобие“ на своя създател. Това превръща него, човека в богоподобен. Това прави от човека творец. Творец на собствения си живот. Превръща го от обект в субект или с други думи – Човекът, който за първи път започва да носи отговорност за постъпките и делата си, който започва да взима самостоятелни решения определящи битието му, и който слага край на това да е единствено инструмент в ръцете на боговете. Този модел – за човека, който е богоподобен и е творец, разтърсва Европа из основи, морално и духовно, след което Старият контитент никога вече не е същият. Християнството със своята парадигма става мотор на забележителни човешки постижения, които променят облика на Европа, а оттам и на целия свят. Достига до всички краища на света и оставя своя отпечатък.

В хода си чoвешката история, преминаваща през различните етапи, определяща се от неспиращия стремеж на човека към Бог и желанието му да се слее с Него, достига съвсем закономерно до най-красивата и най-колосалната  част от развитието на европейската цивилизация – Ренесанса. Ренесансът е възхвалата, възхищението, удивлението, преклонението, стремежът на поколения философи, писатели, художници, скулптури, музиканти, учени, архитекти към Бога. Ренесансът е външният израз на духовното обновление за Бога. Ренесансът определя бъдещето на човешкото мислене и всичко онова, което ние имаме като знание и познание в 21 век. Днес, повече от всякога, имаме нужда от Ренесанс, защото ставаме свидетели на упадъка на цивилизацията ни, на незачитане на духовните ценности, на пренебрегване на морала, като основа на обществото, на неангажираност към възпитанието на следващите поколения в устоите на родовата и световната памет, на забрава защо имаме нуждата от Бога. Всичко това ни обърква все повече и повече, захвърля ни в съмнението, страха, безнадежността, докарва ни лудостта на технологичното време на настоящето, в което безпаметно присъстваме, но реално не живеем, и не е далеч денят когато ще сме се изгубили безвъзвратно. Имаме неистова нужда от Ренесанса, за да се обърнем отново към Бога, като духовната сила, която ще ни дари с надеждата, която ще ни открие, че Вярата е чистият път. Вярата в собствения ни Бог, онзи който търсим и искаме да разгадаем, и който е опората на човешкия разум. Този Ренесанс ще е новият Ренесанс, в който ще се преплетат Религия и Наука, Бог и Човешки дух, АЗ и ТОЙ. И не е необходимо да тръгваме по нов път, а само да се обърнем, преоткривайки забравения, изначалния, чистия, ОНЗИ, БОЖЕСТВЕНИЯ, ОТДАВНА НАПИСАНИЯ ПЪТ.

III

Къде е България в картата на Християнството?

Десетилетия след покръстването си през 866 г. oт княз Борис I,            България претърпява своя Златен век при управлението на цар Симеон Велики. Културните ни и духовни постижения през този период изграждат Религията, която следваме и до днес, и отекват в целия Православен свят, заявявайки ни пред лицето на света. Категорично. Авторитетно. Респектиращо. Вярата ни винаги е била за нас един висш идеал, в името на който сме се борили за свободата си, в името на който сме запазили корените си и идентичността си, в името на който имаме името си – „България“. Християнството е онзи пламък, който е топлил нашите възрожденци в студените и самотни походи за свобода, който е давал сили отвъд човешките разбирания и възприятия. Християнството ни е пазило, закриляло, подкрепяло и ни е помогнало да се изградим като нация.

Прекрачвайки за първи път прага на църквата „Успение Богородично“ в Копривщица, запалих моята свещичка и притихнах в тишината на мислите ми. Тук някъде Времето спря и можех да усетя духа на Каравелов, на Бенковски, на Каблешков, на Дебелянов, които са отправяли своите молитви на същото това място. Можех само да предполагам за какво са били тези молитви, за какво са копняли будните им души, но в този миг бях сигурен, че думата „свобода“ е била техният стремеж, преплетен с потърсената благословия в храма. Съкровената мечта имаща нужда от подкрепата на Бог. В този момент бях сигурен със сърцето си, че Бог съществува, и че може да даде на човека пожеланото, стига да е помислено с онази Вяра, която изгубихме някъде по пътя. Почувствах мир и смирение. Почувствах Бог. 

Сега, в първата половина на 21 век, в настоящето, в нашето „днес“ гневът ни е оправдан, защото имаме Църква, по-слаба от всякога. Разединена повече от всеки път, през който е преминала и оцеляла. Духовенство проповядващо христовото учение, а тънещо в собствените си съмнения и противоречия. Духовенство, което би трябвало да бъде пример за подражание на всички нас, миряните на Българското православие, а вместо това вкореняващо в мислите ни, че злото е силата, чрез която се оцелява, без последици и без разкаяния. Отдалечи ни от себе си и от Църковната институция. Къде е Вярата? Къде сме ние? Къде е истинската Църковна институция, която не би ни отдалечила от Бог?

Българската църква има нужда от реформатор – човек, готов да счупи веригите на посредствеността. Човек с идеи, морал и стойност. Личност с качества. Личност готова да застане лице в лице с изкривената истина. Визионер с мисия.

Аз се изправих със злото лице в лице и открих за себе си Бог.

Иън Макюън

автор: Леонард Георгиев

Моля споделете статията, ако Ви е харесала